Лошото поведение и нуждата

От известно време започнах да осъзнавам, че Мирното родителство е единственият правилен и естествен за мен начин на възпитание. Какво да правим когато детето ни се държи лошо? Ненасилствената комуникациа е метод при който отношенията се изграждат чрез обратна връзка, а не чрез принуда. Когато приложим Ненасилственото комуникиране в отношенията с децата си, то става основа на Мирното родителство. Това означава да слушаме със съпричастност, и да казваме своята истина с честност и любов. Ненасилственото комуникиране се базира на много важното разбиране, че всяко поведение е предизвикано от някаква нужда. Всеки родител, който е бил с измореното си дете, което иска само да спи в магазина, знае за какво става дума. Лошото поведение на детето в този момент е предизвикано от умората и желанието за сън. Има основни нужди, които важат за всички нас, например – нуждатат от храна, от удобство, внимание, игра, любов, тишина, принадлежност, състрадание….
Когато някой – възрастен или дете – се държи зле, това е предизвикано от някаква нужда. И ако ние като родители, потърсим нуждата зад поведението ще можем да отговорим на нея и поведенеито. Понякога да се обърнем само към нуждата е много по-добре отколкото да се обърнем към нея и поведението, понякога разбира се е нужно да направим и двете. Ето и много сбит пример за нуждите, които вашето дете би могло да изпитва –
-За принадлежност
-Съчувствив
-Участие в семейните занимания
-Любов
-Подкрепа
-Уважение
-Безопасност
-Да бъде разбрано
-да му се вярва
-глад
-почивка, сън
-движение или упражнения
-игра
-избор
-свобода
-независимост
-да се чувства значимо
-Да се чувства част от семейството
Така че, следващият път когато сте в настроение да размахате пръст и да кажете – Ало, не можеш да ме удряш! или пък – Седни, докато ти мине наказанието…, си поемете дъх за момент, и се запитайте – Каква нужда изразява детето ми? Защото ако знаете нуждата това много ще промени отношението и реакцията ви към поведението.
За да определеите нуждата замислете се за деня, или живота на детето си през последните дни, с какви трудности се е сблъскало то? Какво го тревожи? С какво не се справя? Или какво се е променило през този, или някой от последните дни….
Ще се учудите колко е лесно, и как добре действа!
Успех!

Как да възпитаме деца, които обичат да учат?

Често чувам родители да казват – Ама той, или тя, не обича да му чета, не обича да се занимава с нищо…как да го накарам да ме слуша като му чета, то не му е интересно… Наистина в това време на електронните игри, и всякакъв вид не особено нормални занимания, някои родители изпитват затруднение да заинтригуват децата си с книгите. Но мисля, че по-скоро проблема е у самите родители. Няма начин от семейство, което чете, да излезе дете, което не обича да чете! Децата се учат чрез пример, те имитират всичко, което правим, те ни обичат, за тях ние сме света през достатъчно дълъг период от тяхното развитие, и щом мама и тати са постоянно с книга в ръка, това означава, че книгата е нещо много интересно…. Разбира се, има и други начини да ги направим любознателни, които също не са за пренебрегване. Важно е да не потискаме, а да развиваме любознателността на детето си. Много съжалявам, когато чуя майка, или татко да каже – Ох, не знам, или – не ме занимавай сега.. – на дете, което пита нещо за света. Посланието от такива думи е – Глупаво е да знаеш! Глупаво е да искаш да знаеш! Това, което ти е интересно не е важно!….И обратното, колкото повече разказваме на едно дете за света от малка възраст, и колкото по-интересни са разказите ни, колкото по-живо се стараем да отговаряме на въпросите на детето, толкова по-интересно ще му е да разбира света около себе си, да изследва, да учи. Защото когато на нас ни е интересно, и на него ще му бъде… Разбира се не винаги сме способни да отговорим на въпроса на детето си, защото е нормално да не знаем, в такива случаи думи като – Интересно, защо ли е така?! – или – Чудя се! – засилват интереса на детето, и то отново ще потърси отговор на въпроса си. Разбира се може заедно да го направим като потърсим информация в Гугъл, или в някоя книга, така освен всичко останало го учим и как се търси информация. По този начин детето разбира и учи, че света е голям, и интересен, в него има много чудни и невероятни неща, то се научава да цени света, който го заобикаля. Да не забравяме все-пак, че първата заповед в Свещения Коран е – Чети! – А Аллах не дава непосилни и невъзможни заповеди!

Само веднъж…

Тези дни не бяха от най-слънчевите и приятни, разболях се, и стресът ми беше двоен, защото както обикновено мислех – Какво ще правят сега децата? Не стига, че постоянно пропускам нещо, а сега и това… Кое?- Май понякога доста бързам, и искам да постигна нещата веднага, прекалено се тревожа от несъвършенството си.
Интересно е, как винаги когато сме под стрес за нещо, се оказва, че сами сме се плашили, от собствените си мисли… аз все – още съм си болна – вече трети ден, но днес смятам да си боледувам по-спокойно защото за пореден път видях, че децата се справят дори по-добре, в такива извънредни ситуации. На пук на притесненията ми, те просто продължиха да правят това, на което са свикнали, играха си тихо и не чак толкова тихо покрай мен, Билял измеси питката, а Оси обели и наряза картофите, Билял ни чете на глас почти цял ден! Моите деца ли са това?! Мария Монтесори е знаела какво казва, когато е казала

Никога не помагайте на дете за нещо, с което може да се справи само!

Ние сме хора, и не сме съвършени, това наше несъвършенство всъщност ни е необходимо за душевното ни израстване както въздуха е необходим на тялото. Така аз в тези супер мудни и спокойни дни, наблюдавайки поведението на децата си, се замислих за основата, която им даваме. Кое е по-важно при тяхното отглеждане?
Разбира се това не са академичните знания, а всъщност на първо място любовта!
Децата трябва да знаят, че има някой, който ги обича без значение колко грешат, и колко са несъвършени. Бог не ни е поставил в ролятя на родители за да сме постоянни съдници, и надзиратели на децата си. С течение на годините ми беше много трудно да променя модела си на поведение спрямо тях, от устата ми автоматично се изстрелваше – Не така! Не там! Не пипай това! – да не говорим за ужасно жестоките думи(О, Аллах, моля Те прости ми! Ти си Всепрощаващ, Милосърден!) – Не ми пречи! Остави ме намира!…сякаш детето е някакъв малоумен глупак, на когото трябва през цялото време да се отправят нервни наставления и забележки! Но истината е, че единственото ефикасно наставление, е това, което е отправено с любов, и без упреци. Когато изберем да играем ролята на надзирател, или възпитател тип – даскал, ние сами рушим връзката между себе си и детето, а когато изберем любящият, и внимателен начин насочен изцяло към душата на детето, ние избираме да бъдем негов истински учител, и добър приятел. В това отношение наистина се оказва, че има каво да научим от бабите… преди години бих се изсмяла на тази мисъл – та нали бабите са тези, които лигавят внучетата, и само развалят дисциплината! Има и такава опасност, но те не успяват да развалят дисциплината постигната с любов, а не със заповеди, когато детето знае какво прави и каква е причината да го прави, то просто го прави защото е искрено, и се справя по-добре от възрастните с всичко докато не му покажем и грозната неискреност, и лицемерието, страхът о ит.н… Бабите имат мъдростта на годините, имат по-голямо търпение като цяло, и може би защото вече са минали по този път, са спокойни в това, което правят… може и да не могат да обяснят психологически важността на доброто отношение към внучетата, но те са разбрали, че това е пътят към любовта, и ние можем спокойно да ги следваме. Има майки, които се тревожат от привързаността на децата си към бабите, и с пълно право, всъщност, слепи и лишени от разум трябва да са онези, които не се тревожат, защото ако детето е по-привързано към бабата, това просто показва, че тя полага повече и по-качествена грижа за него! В този случай е редно майката да си вземе поука, и да размисли над живота си, вместо да лишава детето си от бабината обич. А ето и доказателството от религиозна гледна точка – Пратеникът Мухаммад с.а.с казва –

Жените на Курайш са най-добрите майки, защото те са най-добри с децата си!

Това е така, защото детео учи по някакъв начин във всяка една възраст от живота си, и всяка една възраст е само веднъж! Детето е бебе само веднъж, то прохожда и се учи да говори само веднъж, то е на две само веднъж, веднъж е на седем, а после на единадесет….но всички тези моменти на – само веднъж – го изграждат като личност и после остават дълбоко вкоренени в характера му за цял живот, когато отглеждаме децата си трябва да имаме и това на ум. Защото тези моменти на само веднъж изграждат СЕМЕЙСТВОТО ни за цял живот! Ако детео е отгледано с постоянни забрани, заповеди, и правила, резултатът ще е един прекалено, студен, и взискателен възрастен, който най-вероятно ще върне на родителите си поведението им към него, в тяхната старост, когато най-много се нуждаят от любовта и подкрепата на децата си. Защото детето формира представите си за живота в това кратко време на израстване, и е трудно после да ги променим, то ще бъде или добър, изпълнен с любов към света човек, или нещо друго, в зависимост от нашите представи за света…. Разбира се, не бива да бъркаме нежната, любяща дисциплина, с абсолютната липса на такава, с липсата на забрани и т.н. дето трябва да знае, че има добро и зло на света и то го учи чрез нашите наставления. Просто когато решим да приложим отговорното – позитивно родителство, ние заменяме забраните и парвилата с повече обяснения, отнасяме се с детето почти като към равен(т.е. мама и тати, говорят на детето приятелски с любящ тон, без да го оставят с впечатлението, че те сяа нещо като шефове и то трябва да ги слуша за това!) за да получим после един уверен във възможностите си, разумен, и любящ възрастен. Защото ако ние самите не сме способни да се справим със собственото си ЕГО, как е възможно да искаме това от децата си? Ако не им покажем, че можем да сме смирени и покорни, от къде те да познаят тези добродетели? Те ще останат само абстрактни за тях, освен ако Всемилостивият Бог не се смили над тях, и не ги положи в сърцата им по друг начин, това е възможно, но къде е нашата роля като родители, ако искаме да не сме пасивни и безотговорни към повереното ни от Бога? Например, когато казвам на децата си да не ядат боклучава храна, аз им изтъквам причините за това, обяснявам защо е вредна тя, и какво причинява на сърцето и тялото им, тогава нуждата да казваме – не – и да се ядосваме става минимална. Всеки път, когато детето се обърне към нещо нередно, е достатъчно напомняне от страна на родителя, това е всичко. Когато детето е вече възрастен е трудно да го променим, както казва и Фредерик Дъглас –

По-лесно е да отгледаш отговорни деца, отколкото да поправиш развалени възрастни!

Съгласна съм и с неговата мъдрост, защото можем да видим навсякъде примери за това.

Приказка

Разказването на приказки е е важна част от Валдорфското образование, от собствен опит се убедих, че нияма значение колко простичка история разказваш, тя има много по-голям ефект върху децата от прочетената дълга и сложна приказка. Затова споделям една чудесна приказка, от един чудесен сайт….

Гладният дракон

Драконът не беше излизал с дни. Времето беше дъждовно и той предпочиташе да си остане на топло, в хубавата си уютна пещера. Но коремът му беше подут от глад, и къркореше ужасно… с огромно нежелание Драконът се замъкна към задната част на пещерата си където пазеше съкровищата и скъпоценните си камъни за да вземе ботушите си за дъжд, старият си чадър и кошница за облаковинките, които растат само в Норвегия.
Той се измъкна навън гледайки облаците и ужасният дъжд, той потръпна – не е приятно, но поне няма никакви ловци в този дъжд. Той се страхуваше от ловците, повечето дракони, които познаваше, бяха или гонени като него, и принудени да се крият в малки пещери, или застреляни от ловците…нямаше никакви облаковинки в околностите на пещерата му, така че, той се заспуска надолу, апосле се изкачи нагоре по стръмното било на планината в която живееше, докато стигна до мястото, на което знаеше, че ще има доста облаковинки. След като напълни кошницата си с облаковинки, драконът реши да поеме различен път за вкъщи, може пък да има късмет и да намери дори диви череши.
По пътя си за вкъщи драконът мина покрай една малка самотна къщичка, той чу гласове отвътре и много се изплаши, затова се забърза още повече. Но изведнъж чу някой да го вика. Детски гласец му подвикваше – Чакай, Чакай! Драконът се обърна, и там на пътечката зад него стоеше малко момче с пясъчно руса коса. С изплашен тънък гласец драконът попита – Какво искаш? Драконът изглеждаше много страшен на момчето и то бе забравило за какво го повика….
– Какво? – попита Дарконът докато изпускаше пушек от носа си.
Момчето си спомни.
– Огън! – каза то.
– От това се нуждаем най-много, студено е, а майка ми не може да запали печката без огън, но ни обеща палачинки, ако намерим.
-Ами -каза Драконът изпускайки още пушек – огънят е моята специялност….както всички знаят Драконите умеем най-добре да изпускаме огромни страшни огниове.
– На нас ни трябва малък огън – каза момчето дърпайки дракона за крака – Ела!
Драконът последва момчето в малката къщичка, братчето и сестричето му не бяха сигурни, дали са по-изплашени, или по-скоро учудени, от неочакваният гост.
– Той ще ни помогне да запалим огъня – успокои ги момчето.
Драконът отиде до печката и издуха тънка струйка огън през ноздрите си върху дървата в печката. Стаята веднага стана приятна и топла, и на Даркона изобщо не му се излизаше на вън в този дъжд…
– Остани за малко господин Дракон – покани го майката на момчето – Ние сме бедни, и нямаме мног, но съм обещала да направя палачинки, ще хапнеш с нас, и ще се стоплиш.
– Благодаря ви – каза Дарконът – ще остана с удоволствие, но чакайте малко, аз имам цяла кошница с облаковинки до вратата, те ще вървят страхотно с палачинките!
Децата помогнаха да се почистят облаковинките, а после ги поръсиха със захар. А Дарконът направи страхотни палачинки! И бяха толкова много, че почти стигаха тавана! Щом изяде палачинките си, Дарконът започна да разказва истории за времето, когато беше малд, а това беше преди 600 години!
Децата много харесаха историите му за викинги и чудовища.
По-късно когато Драконът си тръгна, децата го помолиха да дойде отново и да им каже още истории. Така, че три дена по-късно, когато Драконът мина покрай къщата им отново, той почука на врата с подарък в ръка. Носеше им част от своето съкровище!
– То е нужно повече на вас -каза добрият Дракон – Може да облекчи живота ви.
От тогава Драконът честичко се отбиваше за вечеря, за да разказва приказки на децата. И доколкото знам, той все-още живее в онази пещера високо в планината.

Примерът, който даваме…

Днес прочетох нещо много важно в една статия за отношението ни към децата децата и реших да споделя. Обикновено майките (а понякога и татковците) имат затрудненя да вършат каквато и да било работа, докато малките им наследници се мотаят около тях. Голяма част от родителите, които познавам, а дори и по-възрастните баби и дядовци, смятат, че детето няма място при родителя, когато той има някаква важна работа. Аз самата никога не съм била привърженик на този тип мислене, и винаги съм съжалявала в моментите, когато не съм успяла да се сдържа, и да направя това, което трябва, когато детето ми е покрай мен, а именно – да се отзова на нуждата му да научи нещо ново от мен! Получава се така, че ние просто забравяме, или изобщо не осъзнаваме, че децата ни учат чрез имитация, и обикновено те се учат от нас, ние сме техния пример!
А как биха могли да имат добър пример, и да научат нещо от хора, които не осъзнават изобщо факта, че децата непрекъснато учат? Ето и статистиката от въпросната стаия – Оказва се, че деветдесет и пет процента, от това, което учим, е чрез пример, и имитация и само пет процента чрез инструкций! Ето защо примера в Исляма е толкова важен! Ето защо не е все едно дали когато детето иска да ни помогне в кухнята например, отговора от наша страна, ще е – това не е детска работа… – или – махни се, че ми пречиш! Защото по този начин, за каквото и занимание да става дума, посланието към детето, е единствено – ти не можеш! Неспособен си! Нямаш работа покрай мен! Нямаш работа в света на възрастните?!!!!!(чакайте такова дете да стане отговорен възрастен…) и т.н. А питали ли сме се какво ще получим след години от така тренирано дете? Тогава няма да има значение дали детето е прочело свещения Коран на шест, колко пъти е било на джамията и т.н….истината е, че сме научени да правим нещата машинално, без да се замисляме, и това води до пагубни за нас и семействата ни последици. Достатъчно според мен, е да свикнем да си задаваме единственият важен, и простичък въпрос – Какво трябва да направя сега от гледна точка на религията си, защо Аллах ми дава това изпитание, и как трябва да постъпя за да го издържа? А може да си зададем и други въпроси – Какво ще се случи, ако сега науча детето си как се готви ориз, или му покжа как се меси питка, като му дам да се поизцапа? А какво послание ще му пратя ако го изгоня? По какъв начин е по-добре да му откажа?(вярвайте ми, начина на отказ изобщо не е без значение, защото ако свикнете да сте груби към децата си, после ще виждате тази грубост и утях…тогава забележките са абсолютно неуместни, вие сте дали пример!) – Отговора е много лесен, особено с децата – те са ми поверени от Създателя, и аз имам отговорност към тях, и Него. Първата ми отговорност е добрият пример, какъв пример им давам, когато съм агресивен, и не ги уча на нищо добро? Те ще вземат дори и лошия пример, в това се състои отговорността!
А Аллах казва в Корана – (177 Колко лош пример са хората, които взимат за лъжа Нашите знамения и угнетяват себе си..)сура7-177
Какво е лошият пример? Лошият пример е това, чрез което се разпространява греха!
Пратеникът с.а.с казва – Моя пример, и примера на това скоето съм пратен е като примера на човек, който отива при някакви хора и им казва – О, Хора! Видях армията на врага с очите си, и аз съм просто предупредител, така че защитете се! – После група от хората му, му се подчинили, и се махнали от това място, и направили усилия, да избягат, а останалите, не се помръднали, останали си там където били до сутринта, когато армията ги нападнала, и избила до крак. Това е примера на този, който ми се подчинява, и следва това, с което съм дошъл(Корана и Сунната), и примера на този, който не ми вярва, и не се подчинява на това, с което съм дошъл.
Бухари. 9.92.387
Всичко в Исляма е пример, това е показано ясно и в Свещения Коран Аллах казва
(Хубав пример за вас са Ибрахим и онези, които бяха заедно с него, когато казаха на своя народ: “Непричастни сме към вас за онова, на което служите вместо на Аллах! Ние ви отхвърляме и ще се прояви вражда и омраза помежду ни, докато не повярвате единствено в Аллах.” Освен думите на Ибрахим към баща му: “Ще моля за твоето опрощение, но нямам власт да се застъпя за теб пред Аллах. Господи наш, на Теб се уповаваме и пред Теб се покайваме, и към Теб е завръщането.)
6-4
(Аллах дава пример с един притежаван роб, неспособен на нищо, и човек, на когото дарихме от Нас хубаво препитание, и той раздава от него тайно и явно. Нима двамата са равни? Слава на Аллах! Ала повечето от тях не знаят.)16-75
Корана е пълен с примери, и няма да ми стигне мястото да ги дам всичките…

За света на гномчетата…

Въпреки, че това чувство дремеше у мен отдавна, дойде време в живота ми с децата, когато започнах съвсем ясно да усещам, че пластмасовите играчки, и куклите не са подходящи за игра….Докато преди това бях склонна да мисля, че може-би нещо в мен не наред, с течение на времето намерих доказателствата, че плестмасовите играчки вредят на децата ми, и започнах направо да изпитвам неприязън към тях. Въпреки това, ми отне горе-долу 2 години да се преборя с тяхното присъствие в детската стая, две години през които имах чувството, че изхвърлям купища пластмаса… Това изхвърляне беше придружено с чудене – Дали все-пак да не подаря част от тези играчки на някого?!…но как да го направя, когато в Исляма съществува принципа – Желай за ближния си това, което искаш и за себе си!Тогава как да дам на нечий нещастни деца, това, от което оттървавам своите? Ами замърсяването на околната среда?!….О, ужас! Само като се сетя, тръпки ме побиват…Е, криво-ляво, преборихме и това, и разбира се не без протести и сръдни от страна на децата, на които обаче съвсем добре се постарах да обясня, защо се налага да направим това, с играчките, с които те и без друго почти не играеха… А ето и част от причините(извинявам се за лошото писане, но неща като кавички, и две точки просто не съществуват на клавиатурата ми, тъй-като компютъра ми е сглобен, моля да ме извините)
Пластмасовите играчки са отровни тъй-като изпускат токсични вещества, освен това, те ограбват въображението на децата ни, тъй-като са изработени прекалено детайлно, и не оставят никакво място на фантазията…студени са на пиппане, и миришат лошо….и не на последно място, куклите и животните изработени съвсем като живи са си вид идоли, което означава, че за мюсюлманите такива играчки са абсолютно неприемливи…няма да се спирам на безвкусицата, и пошлостта пропити в тези играчки…свидетели сме на порасналите момичета играли с любимите си кукли Барби, които сега искат силиконови бюстове по на 18 години, и главният проблем в живота им е как да заприличат на любимата си кукла! Не мисля, че имаме нужда от други доказателства за това, колко пагубно може да е влиянието на играчките върху децата ни.
Какви са предимствата на естествените играчки?
Не са токсични. Меки и топли на пипане. Част от природата, която е толкова важна за живота на Земята, а хората все-повече се отдалечават от нея. Когато ползваме естесвени играчки, малкото парче дърво днес може да е кукла(ако го увием в парче плат), утре може да е къщичка за гномче или нещо друго…. Дори ако решим да изпълним живота на децата си с кукли и гномчета, те обикновено са без лица, нямат очи, уши… няма ръце крака….

Това позволява на детето да си предствя мимиките и лицето на своята играчка, така тя наистина оживява пред него. Така, тя има характер, лицето ио не е застинало в изкуствена усмивка, или каменно изражение….Така, опасността да пристъпим границите на Исляма е по-малка, а освен това не учим децата си на лицемерие, казавйки – идолите са храм, но живеем в такова време, на ти мама идолче, играй си, дано не ти вреди много! Гномчетата са лесни за изработка, със сух филц, или от дърво, децата с радост се включват в изработката, а после играят с тях с желание…. От нарязаните по-дебели клони лесно става хубав пъзел, с който се строят кули и т.н…Децата са близо до природата, и фантазията им работи свободно, а това е много важно за изграждането на бъдещия човек.

Всяко нещо, от парчето вълнен, памучен, или копринен плат, до обикновената шишарка може да послужи в играта на детето. И да го научи на нещо.